Книга за убийството на Андрей Луканов

По повод 12-та годишнина от убийството на Андрей Луканов в. "Труд" публикува откъс от новата книга на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев "Невинните виновни. Делото срещу убийците на Андрей Луканов". Подготвената за печат от издателство "Труд" книга ще бъде представена на 20 октомври в "София прес".

Политическата фигура на Андрей Луканов няма аналог в Източна Европа и това е смущаващо. Да - харизма, да - пет езика и огромна култура, да - удивително остър ум и феноменална памет, да - от Бога политик, да -прекрасен икономист и още по-надарен търговец.

Но колкото и да изреждаме - все пак типичен човек в типични обстоятелства: Преходът в България има и същите причини и резултати както в Полша; Унгария, Чехия и т. н. А Луканов е просто лидерът на реформисткото крило в БКП...

Затова неговата уникалност трябва да се търси в ситуацията на самата България, в нещо, което прави живота и съдбата му така драматични и важни. Което произвежда разликата между него и комунистическите лидери в Източна Европа, които са отдавна в рубриката "Имало едно време...".

Луканов е още непонятен. Още е мит. Още е мразен от мнозина и обичан от малцина.

Въпросната уникалност на България в началото на Прехода виждаме така: У нас на 10 ноември се случиха едновременно две неща: падна Берлинската стена и избухна закъснялата с 20 г. Пражка пролет.

Съответно и нацията се раздели на две: Половината живееха в пространството на рухващия комунизъм, половината - заживяха в илюзията за радикално реформиращия се социализъм.

Това донесе на БКП нещо, което не получи нито една компартия в западната периферия на Съветската империя. А именно: стратегическа инициатива. Другите бяха в глуха отбрана. Преговаряха за оцеляване. Маневрираха тактически. Бързо напуснаха сцената, благодарни и за малкото, което новите победители им оставиха в личен план.

Как употреби Андрей Луканов тази уникална стратегическа инициатива? Какви дългосрочни решения наложи? Тоест:

кое е главното съдържание

на неговия политически живот?

1. Избра това СДС за СДС. В Полша избор нямаше. "Солидарност", Лех Валенса от десетилетие бяха легитимната Опозиция. Нямаше дори въпрос кой седи от другата страна на Кръглата маса. Ясно кой.

У нас имаше поне три варианта.

Първи. Републиканската емиграция, "бившите" и техните деца, т.е. Ценко Барев, Илия Минев, Анастасия Мозер и Сие. Второ. Царят. И двата потенциални сюжета се актуализираха по-късно.

Но през декември 1989 г. БКП, Луканов избраха третия: прохождащите дисиденти, Желю Желев и т.н., интелигенцията. Подчертаваме: не той създаде СДС, хората го създадоха, както по-късно създадоха Царя. Но той определи противника си и това се оказа решаващо.

2. Демонтира репресивната система, главно ДС, но и партийните организации по месторабота, сателитните организации-трансмисии от типа на Комсомол, Профсъюзи и пр. Осигури реална, бързо настъпила и безусловна свобода на словото - в печата и по телевизията.

3. Осигури условия БКП не просто да се преименува в БСП, но и да потегли в нелекия път на трансформация към социалдемократическа партия.

4. Наложи двете основни и решаващи идейни метафори на Прехода: за Мирния преход и за Пътя към Европа.

5. Стимулира създаването на ДПС и България получи своя уникален модел на етнически мир.

Дори едно от тези пет е достатъчно, за да превърне даден политик в историческа, и то положителна фигура. А тези пет някак си превърнаха Луканов в едва ли не всеобщо признат злодей.

Как е възможно това?

Всички тези (и множество други по-дребни) реформи имат в основата си нещо като сделка между бившите комунистически елити и набиращите сила бъдещи антикомунистически. А именно: това е голяма "сделка" "време срещу власт". Бившите печелят време, настъпващите трупат власт.

Ето защо в началото всички са доволни и рейтингът на Андрей Луканов е в небесата: любимец и на свои, и на чужди, през първата година (т.е. до есента на 1990-а) той е радост за всички - осигурява на бившите време за адаптация и историческа перспектива, позволява на сините да трупат власт, влияние, ресурси.

Но стратегическата инициатива е все пак само инициатива. На края на въпросната "сделка" и двете страни са недоволни: едните са загубили почти цялата си власт, другите добиват чувството, че напразно губят време (понеже властта вече е тяхна).

Така че към края на 1991 г. по структурни причини няма по-мразена политическа фигура от реформатора Луканов: не само защото го мразят политическите му врагове. А и защото той е политически неприемлив и вреден както според противниците си, така и според повечето "свои".

С това настъпва периодът на сатанизация на Луканов и неговият абсурден от юридическа, но естествен от политическа гледна точка арест (лятото на 1992-ра) за шест месеца.

Ако не беше арестът на Луканов, той общо взето нямаше да преседи дълго на политическата сцена. Ние вече лично го познавахме по това време и свидетелстваме, че Луканов разбираше, че отредените му от неговото време политически задачи са на изчерпване.

Арестът, репресията го върнаха "по задължение" в играта. И той, като вече второстепенна фигура, заигра за победата на БСП на изборите от 1994 г. Но той вече не беше лидер на червените, а само на сравнително малка фракция - социалдемократите, ОСД.

Вече не само "бившите", на които беше "отнел властта" и за които "предател" беше най-мекият израз, но и повечето му съпартийци го чувстваха в тежест: червено-синият капан на омразата беше щракнал, БСП чувстваше Луканов като пранга. Така че шестте месеца в затвора не го превърнаха в герой на червените, обратно -червените лидери едва ли неохотно се застъпваха за освобождаването му...

Действително човек не знае какво губи, когато печели, и какво печели, когато губи! Така желаната от Луканов (и от мнозина други, в т.ч. от нас самите) победа на БСП на изборите 1994 г. създаде политическия мизансцен за физическата му смърт.

БСП беше тогава дълбоко неадекватна, за да държи власт. По нито един сериозен политически въпрос тя не беше стигнала до трайно решение: Западът или какво? НАТО или какво? Капитализъм или какво? И за да бъде катастрофата пълна, стогодишната партия избра един млад и лично честен човек, но ментално и политически дълбоко неадекватен лидер - Жан Виденов.

Към пролетта на 1996 г. симптомите на предстоящия колапс станаха видими дори за Виденов и мушмороците му. В съответствие с интелектуалната си природа те сметнаха, че има таен заговор срещу тях, започнаха да подслушват и следят. Естествено Луканов им се привидя като най-солиден обект за подозрение.

Той и даваше основания, защото държа реч на пленум на ВС на БСП, че Виденов възстановява политическата полиция. Воюваше срещу ръководството на БСП открито и без план за собственото си завръщане начело на БСП. Представяше си на свое място Георги Пирински...

Виждаше личното си бъдеще на поприще, от което добре разбираше - енергетиката. По-точно, беше се договорил с руските си приятели - да ръководи бизнеса на "Газпром" у нас.

И тук за втори път изкуствено го спряха и го оставиха в политиката. Този път обаче не сините, а Виденов и мушмороци. Те изнамериха начин да осуетят преминаването му в бизнеса...

През лятото на 1996-а Луканов, ненадейно за себе си дори, отново се озова в центъра на българския политически циклон.

Към този момент катастрофата (разразила се след шест месеца) вече беше видима с просто око. Нищо освен валутен борд не можеше да спаси страната, а Западът бе решил да не дава на Виденов и мушмороци този шанс.

... Луканов смени линията и взе курс за сваляне на правителството. БСП имаше 125 депутати (абсолютно мнозинство) и с 10-ина червени гласа правителството можеше да падне. Но ръководеният от Иван Костов СДС отказа да взаимодейства с разбунтувалите се червени. Мотивът е понятен и общо взето правилен:

този път, момчета,

ще си изсърбате попарата докрай...

... СДС внася вот на недоверие. Червените бунтари се събират тайно да съгласуват евентуална подкрепа за сините. Георги Пирински обаче не идва (започва неговото политическо разминаване с Луканов). Отсъствието му осуетява нещата и бунтарите не взимат решение за вот против правителството.

Виденов и Костов обаче подозират обратното и на "преговори с отвращение" решават СДС да окаже оперативна помощ на БСП да оцелее от вота, внесен от СДС! Правителството оцелява със 137 гласа "за" - т.е. Костов е наредил на поне 12 седесари да го подкрепят.

Не разказваме виц - може да проверите в протоколите на НС.

Това радикализира Андрей Луканов и той нахвърля още по-мащабен план. Решава да отцепи парче от БСП и чрез международен натиск да принуди СДС за коалиция с това парче за две години (до края на мандата на парламента), като едновременно се договори въвеждане на валутен борд още при коалиционното правителство. С други думи измисля Евролевицата...

Задачата на Луканов е да убеди и Запада, и Русия в предимствата на този план. В края на септември 1996-а - той го каза пред нас, но сигурно и на много други места - планът беше успял.

Но го убиха.

Което не спаси нито мушмороците, нито България. Впрочем мушмороците се отърваха с лека уплаха, понеже Първанов и Добрев поеха на 4.2.1997-а позора на слизането от власт. А хората загубиха милиардите, които бяха спестили. Държавата опря теоретичното дъно.

Спасиха ни двете основни метафори на Луканов: за мирния преход и за пътя към Европа...

Всичко това е прекалено голяма роля за един човек и в този смисъл отвратителното политическо убийство на Андрей Луканов дълго време "витае" във въздуха, в самата политическа атмосфера на България... В този смисъл кой дръпна спусъка, кой плати е второстепенен политически въпрос.

Значително по-страшно е, че Луканов продължава да живее в съзнанието на сънародниците си "дамгосан", и то с най-невярното и най-нечестно клеймо - "Милиардите на Луканов, парите на Луканов, куфарчетата..."

12 години след убийството му неговото семейство живее трудно, както повечето българи навремето едва свързва двата края. Какви ти милиарди, какви ти милиони... И това е срамота за нас, българите, а и нищета за политическия елит на страната.