- Г-н Васев, по-весело ли минава животът в Сатиричния театър?
- Много е забавно. Е, това не означава, че всичко, което правим от сутрин до вечер, предизвиква единствено смях, защото има и сериозни проблеми. Хубавото на трупата е, че дори титани като Георги Калоянчев, Татяна Лолова, Стоянка Мутафова не се вземат насериозно и са част от анекдотичната атмосфера в трупата.
- За вас се твърди, че сте добър администратор, което означава, че внасяте ред и държите на дисциплината. Как постъпвате обаче, когато трябва да се скарате например на Георги Калоянчев? Това все пак вероятно е твърде неловко.
- Въобще не ми хрумва да се скарам на него или на някого от другите колоси. Не че те са безгрешни, но са невероятно дисциплинирни хора. Не можете да си представите какво чудо са!
Георги Калоянчев, който в момента трудно се движи и ходи с едно бастунче, идва, в театъра часове преди постановката, в която участва. Седи си в гримьорната напълно готов, за да не изпусне мига, в който трябва да се включи в представлението.
Или пък Стоянка Мутафова - та тя не вижда на повече от 50 сантиметра пред себе си. Като отидохме на гости при министър-председателя Станишев, се озовахме в един огромен кабинет. Тя ме бута и пита: "Кой е тоз, бе?"
Казвам й: "Това е министър-председателят." "О, така ли", веднага възкликна Стоянка и се включи в разговора, като прояви истинския си рефлекс към хората. Колеги й помагат да стъпи в тъмното на сцената. От там нататък тя е неудържима.
В момента пък репетират Кольо Анастасов и Таня Лолова. Елате да видите кога идват и кога си отиват. Така че с тези хора няма нужда от административен коректив.
- Означава ли това, че по-младите са зле с дисциплината?
- При тях съществува съзнанието, че вече са звезди. Днес единият има снимки в телевизията, после участва във филм, оказва се, че го викат и да води някакво тържество. Това създава известни проблеми.
- На какво се смее българинът през 2007 г.?
- Публиката на Сатирата традиционно е много разнообразна. Тя се смее на добре изработената смешка, на контрапункта. Артистите подвеждат зрителите и след това се получава обрат. Така публиката консумира разликата. Убедил съм се, че тя копнее за резките контрасти в пиесите.
Мисля, че навлизаме в период, в който шоупрограмата, бързата смешка и аналогия изцяло отиде в телевизията. А в театъра хората идват, за да се посмеят на плътно изградените персонажи.
- Засилва ли се интересът към политическата сатира?
- Не. Има умора от преекспонирането на политическите лица. Нека си го кажем направо. През последните 15-16 години политиците иззеха една от основните театрални функции - да създават зрелища.
Техните представления обаче са с еднакви параметри - в тях няма развитие, изненади, не се очертават криви. Всичко е скучно и праволинейно. И тези смешници политици като че ли излизат от един и същи калъп.
- Кои от тях все пак демонстрират най-добри актьорски качества?
- Мисля, че безспорен талант притежава Татяна Дончева. Срещат се и други театрали сред политиците, но най-слабо се представят младите. Те са прекалено кротки, почти не им се чува гласчето.
Истинските майстори на политическия театър са винаги зад кулисите. Напред излизат боксовите круши, които могат да ги бият отвсякъде. Те изнасят мръсната теза, скандалната информация. А отзад стоят едни юнаци, които бутат целия този спектакъл.
Тъкмо умората от това представление дава шанс на хората на изкуството отново да заемат лидерска позиция, каквато имаха преди 1989 година. Истината, която те изричаха тогава, сега е приоритет на медиите.
Но пък театърът след много лутане се върна на територията на вечните проблеми - добро и зло, радост и тъга, как да живеем. И най-после за-почна отново да лансира герои, в които публиката да намира своето упование.
- Този лансиран в театъра герой не влиза ли в противоречие с героите, които се срещат на улицата и по върховете на държавата?
- Става дума за простата формула "Искам да бъда като..." Може да искаш да си като Стефан Данаилов, Наум Шопов, Стефка Янорова, като Сергей.
Никога няма да забравя как като студенти ходехме постоянно в провинцията да гледаме представления. На огромната фасада на Пазарджишкия театър беше написано: "Сергей от "На всеки километър" гостува в ролята на Нягул."
Този надпис също показва, че хората се оприличават с някого. Тъкмо затова е много важно какви герои се лансират.
Сега каня всички зрители да дойдат в Сатирата, за да гледат най-новата премиера "Боговете" на Георги Данаилов, в която Кольо Анастасов играе Зевс, а Васил Попов е Посейдон. Ще видите герои, чиито съдби минават през невероятни перипетии.
- Били сте заместник-министър на културата. Според вас какво се случва с нея през последните години? Очертават ли се тенденции?
- Много харесвам Николай Бердяев, който според мен е един от най-сложните мислители на XX век. След като го изгонват от Русия и той попада в Берлин и Париж, пише философски тетрадки. В тях има разсъждения за икономиката, политиката, религията, културата.
Писмото за културата започва със следната теза: "Не в политиката е смисълът на нашето съществувание, а в създаването на културни ценности." В нашата държавност се занимаваме с обърната конструкция. Какво искаме да направим? Стремим се да постигнем просперитет. Фундаментът му обаче са образованието и културата.
И ако това не се разбира от политиците,просперитет в тази държава никога няма да има. Според изследванията на друг голям философ - Дерида, съвременният капитал е достигнал до изчерпана конструкция на взаимоотношения с производителните сили.
Стягането до тази крайна точка води до момента, когато капиталът вече няма накъде да се развива. Световната глобализация е продукт тъкмо на това изчерпване на възможността за извличане на по-големи печалби.
И затова младите американски милионери отделят 4 дни от седмицата за образование и култура и само 3 дни за работа. Това е така, защото тяхната ефективност нараства многократно заради високото равнище на образованост.
Ако приложим тази формула и у нас, можем само да спечелим.
- Защо нашите политици не разбират тази проста според вас истина?
- Това е въпрос на тяхната култура и образование. Македония, която е 5 пъти по-малка от България, има 2 пъти по-голям бюджет за култура. И филмите им се разпространяват навсякъде по света, книгите им са преведени, има отглас на всичко, което правят. Да не говорим за Гърция.
Ами Турция? Допреди 15 години надменно казвахме, че там няма опера, балет и театър. Сега има всичко, и то на страхотно равнище.
Не е достатъчно само културният министър да е просветен за тези истини. Трябва да ги разбират целият Министерски съвет, политическият елит, изобщо пирамидата на държавната конструкция.
- Между другото, съжалявате ли, че се отказахте от режисурата?
- Невероятно предан съм на документалното кино. Но правенето му днес у нас е много трудна работа. Затова завиждам на колегите, които все още не се отказват да снимат. Иначе ни най-малко не съм се отказал от режисурата.
- Ако сега можехте да заснемете филм, какъв сюжет бихте развили?
- Искам да надникна при аутсайдерите. В годините на зрелия социализъм ме интересуваха лица, които са успели въпреки наложената еднаквост. Но те бяха намерили сили да й се възпротивят и да измислят нещо ново.
Днес, когато има абсолютна свобода за изява, успелите хора не са ми интересни, защото те работят по една и съща схема - някъде с лакти, другаде с нечестни икономически прийоми или с трудова самоотверженост и познания.
Но успехът им е предвидим. Човек, който се заеме с отглеждане на лозя у нас, ще успее, тъй като сме на такова географско място, че от нашето грозде задължително се получава перфектно вино.
Мен обаче са ми любопитни тези, които трудно се оправят във време, когато държавата не се грижи за теб. Не те подхваща от предучилищна възраст, не те прави пионерче, комсомолче, за да те изведе на широкия друм. Сега си оставен сам на себе си.
Интересува ме какво се случи с тези, които не можаха да се адаптират в новите взаимоотношения в обществото. Изоставихме ли ги? Защо стана така, че виждаме свои колеги, състуденти, приятели, близки, които са на дъното, а са били горе и са имали творчески потенциал.Защо ги смля мелницата на съвременното общество.
Бих направил документален филм за тях.
- А имате ли пристрастия извън изкуството?
- Заедно с мои съученици преди години решихме да си построим яхта. И го направихме. Това стана в началото на 70-те години. Закарахме яхтата в Созопол и дълго време прекарвахме там всяка свободна минута. След това я подарихме на наш приятел от Варна - художника Мишо Недков. Тя сега е там. И ако има нещо извън киното и театъра, което винаги ме е интересувало - това са морето и яхтите.
- Ще разкажете ли последния виц, който сте чули?
- Последният е доста циничен, пък и главен герой в него е един от световните лидери. Но мога да ви кажа любимия си. Той е от времето преди промяната.
Един ден учителката предупреждава учениците, че в клас ще дойдат хора от районния комитет на БКП. И когато децата отговарят на въпросите, трябва да казват и по един лозунг.
Часът започва. "Марийке, колко е две по две?" Тя отговаря: "Четири. Да живее ЦК на Комсомола!" Учителката: "Браво! Петре, колко е три по три?" Отговорът: "Девет. Да живее ЦК на БКП."
Идва ред на Иванчо, когото пита колко е три по четири. И Иванчо казва: "Единайсет, но с братската помощ на Съветския съюз ще стане дванайсет".
