Моята река

П ървата ми среща с нея се губи някъде назад във времето и пространството, но си остава все така силна и запомняща се. Всички онези непознати шумове, миризми, цветове и усещания, които ме омагьосаха тогава, все още живеят някъде в душата ми. Посрещна ме така, както се посреща скъп гост, а всъщност не се познавахме. Нагости ме с всичките си благини, които притежаваше, успокои ме и ме приласка. Спах в обятията й и се къпах в нея.

Посрещах изгреви и залези и й разказвах тревогите и радостите си. Първо на нея споделих за любовта си, първо на нея изплаках болката си. Винаги когато имах нужда тя ме разбираше. Аз й говорех за бъдещето, тя ми разказваше за миналото. Разказа ми за сестра си Белица и брат си Осъм. Разказа ми за славното време на Асеневци, за богатствата на дворци, книжовни школи и църкви на Царевец, Трапезица и Света гора.

Показа ми дървото горе на хълма прекрасно и зелено, което преди няколко века Евтимий посади, като изрече пророческите думи, че България ще е свободна, когато от горящата главня се роди живот и поникне дърво. Изпя ми песните на девойките от Етъра, дошли да белят платна от чеиза си във водите й.

Прошепна ми тайната за любовта на болярина Слав и прекрасната Косара. Изплака ми мъката си по загиналите чеда на България. Показа ми сълзите на вдовиците и кървавите ризи, които майките нощем перяха във водите й, а денем обличаха на чедата си, изпращайки ги на бесилото. Гордите български майки родили и отгледали юначни синове, които проливаха кръвта си за род и родина. Разказваше, разказваше... Понякога реката се смееше, друг път плачеше, а напоследък я виждах все гневна.

Преди няколко седмици дори излезе от коритото си и заля много домове. Унищожи реколтата и отнесе покъщнина и добитък. Никога преди това не бях я виждала такава. Изчаках няколко дни и когато Янтра се успокои реших да отида на любимото си място закътано и скрито от любопитни погледи, за да поговоря с нея.

Посрещна ме както ме е посрещала винаги. Ведра, слънчева и спокойна. Приседнах на брега и я попитах: „Янтра, защо направи това? Защо нарани хората? ”. Тя се спря за миг и ми показа купищата отпадъци по бреговете си, мръсните утайки по дъното си и тръбите от съседните сгради, от които се сипеха нечистотии и тровеха живота, който тя носеше в себе си.

Обърна се и ми каза: „Аз те обичам, но ти си човешко дете, а вие не знаете да пазите и цените богатствата, които майката природа ви дава. Когато се научите да я уважавате, тогава и тя ще бди над вас, и няма да ви отмъщава.” Янтра се сбогува с мен и ми поръча ние децата да не повтаряме грешките на нашите родители.

Ние сме новото поколение и трябва да пазим всички природни ресурси на планетата и да не позволяваме те да бъдат унищожени. Поръча ми да нося завета й в сърцето си, а после тъжна пое по пътя си. На сбогуване ми обеща, че може би отново ще говори с човешко дете, както говореше с мен до сега, но само тогава, когато ние хората докажем, че сме достойни за това.