Почетоха делото на българския Нелсън Мандела

Д нес, 16 януари 2014 г., се навършват 26 г. от създаването на първата правозащитна организация в най-новата история на България – "Независимо дружество за защита правата на човека" (НЗДПЧ). Дружеството е основано две години преди падането на комунистическия режим от Илия Минев, наричан често "българският Нелсън Мандела" заради дългия му "стаж" като политически затворник. Годишнината беше отбелязана с панихида на неговия паметник в София.

Панихидата отслужи отец Димитър Амбарев, който разказа как Минев е бил затварян в помещенията за въглища и когато след дълъг престой мъчителите му са очаквали да открият труп, той с огромно усилие на волята е изпълзявал, целият черен и окървавен – същински вампир в техните ужасени очи.

Отецът призова Илия Минев да не бъде наричан "българският Нелсън Мандела". Според него единственото общо между двамата са многото години, прекарани в затвора – 26 при Мандела и 33 при Минев. Двамата са лежали при много различни условия и несравнима жестокост при мъченията, подчерта Амбарев. Той изрази съжаление, че за разлика от Мандела, който беше изпратен от целия свят, Илия Минев е починал в самота и изолация.

На 29 години Илия Минев, патриот и легионер, е осъден като враг на народа и получава доживотна присъда. За 33 години обикаля почти всички затвори и лагери в страната, прекарва 1860 дни в карцера и 460 дни в гладни стачки. След излизането си неизменно е под наблюдение на ДС, системно е подлаган на разпити и мъчения. Въпреки всичко успява да събере свои съратници от средите на легионерите и през 1988 г. основава "Независимото дружество за защита правата на човека" – единствената по онова време некомунистическа организация. След 10 ноември 1989 г. той е изолиран, не е допуснат да участва в политическия живот и през 2000 г. почива сам и забравен. Посмъртно президентът Петър Стоянов го удостоява с орден "Стара планина" I степен.

"Хора като Илия Минев, като Васил Узунов, лежали дълги години в затворите, но запазили своя непокорен дух, са съвестта на България".

Това каза пред паметната плоча Жаклин Толева, лидер на партия "Български демократически форум".

Толева беше единственият представител на политическа партия на събитието. Сред дошлите да почетат делото на Илия Минев бяха още Константин Тренчев, Николай Колев-Босия, Иван Сотиров, членове на НДЗПЧ, репресирани и близки на дисидента.

Един откъс от разказа на Илия Минев в книгата "Непримиримият Илия Минев" на Иван Гаджев, издадена през 2003 г., е много показателен за началото на т.нар. преход у нас. Той е свързан с първия свободен митинг в София на 18 ноември:

"На 10 ноември чуваме с жената вечерта – Тодор Живков бил свален. А за мен – седмица след това, няма промени. Още идваха на празни приказки от ДС. По едно време престанаха. Няма и коли.

А никой не идва да ме информира, че вече съм свободен човек...



Така и не смея открито да ида до гарата, защото имам чувството, че веднага ще ме задържат. Затова един приятел, който знаеше къде да чака с колата си, ме заведе в София.



На 18-ти се събра огромен митинг... Почнаха да говорят ораторите. Гледам плакат: "Искаме Илия Минев!" Наши приятели се подготвили, а аз нищо не зная. Търсят ме хора и ме заведоха до трибуната. Тъкмо да стъпя пред микрофона, който беше на по-висока платформа, гледам Кюранов. Вперил в мен един поглед, не ти е работа! Вика ми да не мърдам, така било наредено. И ми препречва пътя с коляното си. Казах си – уж общественик, журналист, а се занимава с работа на долнопробен полицай!

Аз не исках да го слушам, но техните хора ме избутаха.

На Петър Берон момчетата, с ленти, ме изблъскаха.



Отправям се към Вагенщайн, други ми го посочиха. Бях дочул, че били скарани с Тодор Живков, две години стоял в Германия. Казвам му: “Имате авторитет като виден партиен член, дайте ми възможност и аз да кажа две-три думи от името на НДЗПЧ”. Оказа се, че ме познавал, но не можело.

До него Петър Берон. Обръщам се по същия начин към него. И той –

такова е нареждането, а и не съм се бил записал.

Питам го дали ме познава – да, знае всичко, но не може да говоря. И вика милиция. Идва един капитан с други двама. Отзад някой ме издърпа, моите приятели се сборичкаха с другите. През това време изкарват от името на Дружеството да говори Румен Воденичаров. Казвам на Берон – как може да се допуска такова нещо! Пак – така е наредено! Георги Спасов и Петър Берон в очите ми го казаха:

демокрацията е за нас, не за тебе!

И Каракачанов, Петко Симеонов – същото! Само Блага Димитрова и Петър Слабаков не се обадиха. Така и не ме пуснаха до микрофона. Андрей Луканов бил наредил това.”