Юлия Кръстева: България е страна кръстопът, с бунтовен народ, моята родина

"България: страна кръстопът, с бунтовен народ, която е моята родина". Това определение даде на страната ни известният литературен теоретик и семиотик, психоаналитик и писател Юлия Кръстева (kristeva.fr).

Днес тя изнесе лекция в препълнената аула на Софийския университет "Св. Климент Охридски" на тема "Нови форми на бунта".

"Вие имате пред себе си (както често обичам да казвам) жена от български произход, с френска националност, европейско гражданство, осиновена от Америка. Дължа ви признание: виждам този калейдоскоп или несигурна постройка като избраничество, в библейския смисъл на термина, Berit (Habrit) – късмет и изпитание", посочи Кръстева.

"В ускоряването на историята, което ми даде шанса да си създам своеобразно място, никога няма да забравя какво дължа на страната на моя произход", подчерта тя.

Посочи също, че България е кръстопът, тъй като от самото начало това е било смес между прабългарските номадски племена, идващи от Централна Азия, и уседналите славянски племена на границата на Византия; от момента на своето зараждане българската нация се е ковала, като се е съизмервала с необятното гръцко и византийско наследство, като ги е поглъщала, като им се е съпротивлявала. Като кръстопът, нацията, от която произхождам, е следователно едно полифонично културно построение: културна тъкан, която се съзнава и ревностно желае да бъде такава, каза Кръстева.

България е нация-азбука, България е нация-писменост.

"И тук, в тази сграда, искам да отдам почит, както го правя в последната си книга "Трепетни нагони на времето" (Pulsions du temps), на основателите на тази българска идентичност, споена от културата: на братята Кирил и Методий и на техните ученици, сред които е и Климент Охридски, чието име ни приема тук", посочи тя.

"България е и нация-бунт:

разказите за бунтовните подвизи на Ботев, Левски и Димитров са звучали край люлката на моето детство много повече, отколкото детските приказки, и още преди да открия басните на Лафонтен, поезията на Виктор Юго, мислите на Волтер-Дидро-Русо: най-напред при сестрите от ордена на свети Доминик, а после във френския Алианс, където родителите ми са имали чудесната идея да ме запишат", посочи Кръстева.

"Съзнавам, че това национално наследство може да се изроди до тесен и реваншистки национализъм. Но се опитвам да съхраня от този български дух онова, което родителите ми – и българското училище – са ми предали и което за мен е съзвучно с най-ценното в европейската култура: космополитизма. "Je me voyage" – "Пътешествам в себе си; не само в света, но и в себе си": такъв е девизът на моята героиня Стефани Дьолакур, която ме представя в един от романите ми – "Убийство във Византия", който е и най-открит по отношение на българската ми съдба", отеляза Кръстева.

"Забързването на историята"

тя описа с думите: "Втората световна война, конференцията в Ялта, поделянето на континента ни на Източна и Западна Европа; мечтата на генерал дьо Гол, който вече виждаше Европа да се разпростира от Атлантическия океан до Урал и даваше докторантски стипендии на младите студенти от Изтока, говорещи френски; след това май 1968; падането на Берлинската стена; перестройката; гласността; пробуждането на Китай и възникващите нови световни сили; структурализма, постструктурализма; фройдизма; сблъсъкът на религиите; хиперсвързаността; финансово-икономико-политическо-обществено-метафизично-екзистенциалната криза..."

За бунтуването

Юлия Кръстева каза, че се опитва да го практикува в духа на френското Просвещение, като заема също от немската философия и психоанализата на Фройд. "Докато българската дума "бунт", според някои тълкувания, ни възвежда вероятно към етимологическия корен на немското Bund, съюз, а според други е свързана с индо-европейския корен bhou, изразяващ движение и сила, който е в основата също на "буря", "бушувам" и "буен"; същата частица стои в основата и на латинското furia, и на старогръцкото φύρω. Обаче френската форма "révolte" напомня на латинския си произход и препраща към санскритския корен "...+vel": разкриване, връщане назад, за да се отвори следходното, откровение, прераждане", каза Кръстева.

Като космополитна изследователка в кръстопътя на различни дисциплини, които подлага на постоянно питане, Кръстева отбеляза, че няма фиксирана идентичност.

"Дори съм убедена, че силата на нашата тъй крехка, тъй несигурна, тъй нападана Европа е точно в това, че тук, в гръцко-юдейската и християнска европейска традиция и благодарение на освободителното скъсване с религиозния обскурантизъм, донесено от века на Просвещението, следователно в Европа и никъде другаде, идентичността вече не е култ, а е въпрос", посочи Кръстева.

"Аз твърдя, че на нас ни е нужна идентичност: национална, полова, езикова, културна... Тъй като

идентичността е универсален антидепресант:

ако не знаете вече кой сте, вие се съмнявате в себе си, постепенно ставате нищо, вие ще се угнетите, вие ще се самоубиете. Но антидепресантите бързо се израждат в маниакална възбуда и отварят пътя към братоубийствени войни: днес това е по-видно от всякога под натиска на интегризмите", каза известният психоаналитик.

"Така че още в моята родна България (където прекарах 25 години от живота си и която в моето детско съзнание вече беше неразделна част от Европа), а още по-непоколебимо във Франция (където живея от 48 години), аз научих, че няма друг начин да се изживява живота на духа в тези мрачни времена (за които говори един от моите "женски гении", Хана Арент), освен да се "постави голям въпросителен знак върху най-голямата сериозност" (за да цитирам известната фраза на Ницше). Ако трябваше да предам накратко полифонията на моето търсене (философия-семиология-психоанализа-роман), бих казала: вместо да се търси някаква "система", да се поддържа "въпросителния знак върху най-голямата сериозност", каза Юлия Кръстева.

Тя отбеляза: "За пръв път в историята си даваме сметка, че не е достатъчно да заменим старите ценности с нови "решения". Тъй като всяко решение (т. нар. "free-market", консумацията, сигурността, хиперсвързаността), което се превръща в "ценност" и възнамерява да замести старите рецепти (било то благотворителността на религиите или класовата борба на марксистите), всяко решение застива на свой ред в – потенциално тоталитарни – догми и безизходици. Под натиска на техниката, диктата на образите и ускорението на информацията, забравяме, че човекът, тоест говорещото същество е истински живо само при условие че има душевен живот. Но такъв живот съществува единствено когато човек постоянно поставя под въпрос своите норми и способности, собствената си полова, национална, езикова идентичност; желанията си, страданията си, своите любови и омрази."

Според Кръстева не политическите апарати, а тъкмо разбунтуваните мъж и жена, в своето безпокойство на изследователи, са факторите, които усещат разочарованието от цивилизацията и търсят подходящ отговор.

"Бих се определила по-скоро като енергична песимистка,

която оценява в мисълта единствено активния разум или по-скоро актуалността на разума. Питам тогава: какво да се прави? Какво да направим ние? Подемам Ницше: "Да се постави голям въпросителен знак върху най-голямата сериозност", а значи и върху това, което се нарича Бог. За преоценка (UmwertungallerWerte) на ценностите, на страстите, на нуждите да вярваме и на желанията да знаем. Да не капитулираме пред злото, дори и пред крайното зло. Но да продължаваме търпеливо търсенето – не на някаква сигурност, не на някакво си утопично равновесие или система, а на онази крехка точка, която, френският математик и философ от 17 век, Блез Паскал описва като "вечно движение":

"Който е открил тайната да се наслаждава на доброто, без да се ядосва на противното му зло, ще е намерил точката. Това е вечното движение." Ами ако бунтът, който ни липсва днес, е тъкмо тази "точка", това "вечно движение" към "тайната да се наслаждаваме на доброто, без да се ядосваме на злото", посочи Кръстева. Според нея

трябва да се върнем към форми на бунта, които са радикални, защото са му присъщи.

"Тези форми ще гарантират независимостта на духа и творческите му способности; проблематизирането на ценностите и идентичностите; интимното преживяване (expérience intérieure); новото поставяне под въпрос на приетото, на клишетата, на "езиковите елементи". Чрез тези форми на бунт ще можем да се докоснем, под стереотипите и конвенциите, до неизречимите травми на нашата психика. Не за да ги увековечим, не за да балсамирам "моята депресия","моята перверзия" както прави известна литература, ценена по медийния пазар, а за да разглобя тези травми, да ги анализирам и преоценя. Така само мога да се преродя в нови връзки, в множествеността на връзките, които ще възникнат", отбеляза Юлия Кръстева.