Автобиографично: Майкъл Джаксън за себе си

През 1971 г. Майкъл Джексън е за първи път на корицата на сп. "Ролинг стоун" (RollingStone.com), а заглавието гласи: "Защо това 11-годишно дете не си ляга навреме?".

През 1988 г. излезе автобиографията на Майкъл Джаксън "Moonwalk"*, издадена малко по-късно и у нас под заглавие "Лунна разходка" (ДИ "Музика", 1990 г., превод Жана Гиргинова).

Книгата, посветена на най-големия танцьор сред актьорите - Фред Астер, съдържа някои любопитни откровения за детството на многолюдното сем. Джаксън, неговите първи сценични изяви, приятелствата му с известни жени, неговото отношение към фанатизираните почитателки и желанието му да има... 13 деца.

Ето няколко по-любопитни откъса от българското издание.

Първа глава: Просто дечица с блян (от 5- до 10-годишен)

(...) След време както всички деца, така и аз се приспособих и започнах постепенно да обиквам учителите си, особено жените. Те бяха винаги много мили с нас, а мен просто ме обичаха. Бяха забележителни!

В края на учебната година, всички плачеха, прегръщаха ме и казваха колко съжаляват, че напускам техните класове. Бях толкова луд по моите учителки, че вземах тайно бижутата на мама и им ги подарявах.

Те оставаха трогнати, но в края на краищата мама разбра и сложи край на моята щедрост с нейните вещи. Този подтик да им дам нещо в замяна на всичко, което съм получил от тях, беше доказателство колко много ги обичах - тях и това училище.

(...) Всеки ден след училище татко сядаше и репетираше с нас. Ние пеехме пред него, а той ни критикуваше. Ако нещо объркаш - получаваш удар, понякога с каиш, понякога с пръчка.

Баща ми беше наистина взискателен към нас, истински строг... Мен ме биеха пък главно за нещата, които ставаха извън репетицията.

Татко можеше така да се ядоса и обиди, че се опитвам да му отвърна, та си навличах още по-голям бой. Случваше се да грабна една обувка и да я метна по него или просто да се съпротивлявам, размахвайки юмруци.

Ето защо аз си патех повече от всичките ми братя взети заедно. Бранех се, а баща ми можеше да ме пребие, просто да ме разкъса... Ние имахме бурни взаимоотношения.

(...) Репетирахме почти през цялото време - всъщност винаги. Понякога чак късно вечер ни оставаше време да поиграем с играчките или на някоя игра...

Голяма част от деня прекарвахме в работа. Ясно помня, как аз и братята ми често се прибирахме вкъщи на бегом, защото ако не бяхме готови да започнем репетицията навреме, щяхме да имаме неприятности.

(...) Татко ни ангажира за постоянната програма в един от нощните клубове на г-н Лъки в Геъри. Бяхме пришпорвани да прекарваме почивните си дни в Чикаго и другаде, за да побеждаваме в непрестанно никнещите аматьорски конкурси.

Тези пътувания струваха пари, а работата при г-н Лъки беше един от начините да направим възможно всичко това. Мама беше доволна от наградите и вниманието към нас, но заедно с това се тревожеше доста.

Страдаше за мен заради възрастта ми. Казваше: "Що за живот е това за едно деветгодишно дете?!", гледайки настойчиво баща ми право в очите.

Публиката в гимназията "Рузвелт" нямаше нищо общо с тълпата в нощния клуб, където пеехме между изпълненията на некадърни комици, посредствени пианисти и стриптийз. Мама беше обезпокоена, че с моето протестантско възпитание мога да срещна неподходящи хора и да се запозная с неща, които мога да срещна много по-късно в жимота, но тя не биваше да се тревожи.

Един поглед към някоя от онези стриптизьорки нямаше да вкара в беля деветгодишното й дете! Все пак този ужасен начин на живот ни караше твърдо да решим при първа възможност да се измъкнем от него.

(...) В онези дни повечето от клубовете, където работехме, имаха стриптийз в програмата си. В един от тези клубове на Чикаго заставах зад кулисите и наблюдавах дамата, чието име беше Мери-Роуз. Трябва да съм бил девет-10-годишен.

Момичето сваляше дрехите си, после жартиерите и ги хвърляше към публиката. Мъжете ги улавяха, вдъхваха аромата им и се провикваха.

Моите братя и аз трябваше да гледаме всичко това, да го приемаме, а баща ми нямаше нищо против. В подобно обкръжение бяхме изложени на доста такива гледки.

Например бяхме пробили малка дупчица в стената, която разделяше гримьорната на музикантите от дамската баня. През тази дупка можеше да се надзърта и аз видях неща, които никога няма да забравя.

Момчетата от този район явно бяха доста луди, защото правеха и други неща, освен пробиване на малки дупки в стените.

(...) По-късно, когато гостувахме на театър "Аполо" в Ню Йорк, видях нещо, което наистина ме порази, тъй като не предполагах, че съществуват такива работи. И преди бях виждал стриптийз, но тази вечер онова момиче с великолепни мигли и дълга коса показа своя "репертоар" със завидна рутина.

Страхотно изпълнение беше. И... изведнъж накрая свали перуката си, измъкна два големи портокала от сутиена си и се оказа, че "тя" беше момче с грубовати черти на лицето, скрити зад целия този разкошен грим.

Това ме втрещи. Та аз бях дете и дори не си представях, че съществува нещо такова. Гледах към публиката в залата.

Тя го приемаше с френетични овации и ръкопляскания, а аз - малкото хлапенце, стоящо зад кулисите, наблюдавах тази ексцентричност. Бях вцепенен!

Ето така още като дете получих едно "съвършено" образование. По-голямо от необходимото. Може би именно този опит от детството ми помогна по-късно като пълнолетен да насоча живота си в други посоки.

Глава втора: Обетованата земя (от 11- до 14-годишен)

Не Дайана Рос ни откри първа, но не мисля, че някога ще успеем да й се отблагодарим достатъчно за всичко, което тя направи за нас в онези дни.
Година и половина мина, докато моите родители приключат с къщата в Геъри и намерят друга тук, в Калифорния, където да живеем всички заедно.

През това време Дайана истински ни подпомагаше и се грижеше за нас.
Повечето от времето си през деня прекарвах в нейния дом.

Тя обичаше изкуството и ме насърчаваше да го ценя високо, отделяше от времето си, за да ме формира като личност чрез изкуството. Излизахме почти всеки ден само двамата с нея и купувахме моливи, бои...

Когато не рисувахме, ходехме заедно по музеите. Тя ме запозна с творбите на великите художници Микеланджело и Дега и това беше началото, което беляза целия ми живот с интерес към изкуството.

Тя наистина ме научи на много неща... Вие сигурно не бихте и помислили, че голямата звезда Дайана може да отделя от времето си, за да учи едно детенце да рисува и да му дава познания за изкуството, но тя го правеше...

Заради това я обичах и все още я обичам. Луд съм за нея. Тя беше моя майка, моя любима, моя сестра и всичко това съчетано в една удивителна личност.

(...) Когато пристигахме в някой нов град, веднага се втурвахме да разгледаме всичките му забележителности... Новите градове означаваха нови места за пазаруване.

Аз обичах да пазарувам, особено в книжарници и универсални магазини, но тъй като нашата слава непрекъснато растеше, почитателите ни превръщаха нашето инцидентно пазаруване в нещо като ръкопашен бой.

В онези дни нападението от момичета, стигнали почти до истерия, беше едно от най-ужасяващите ми преживявания. Струваше ми се брутално, невъзпитано, грубо.

Когато решавахме да се отбием в някой универсален магазин, а почитателките ни откриеха, че сме там, буквално можеха да почетат всички, да сринат мястото до основи. Прекатурваха щандовете, чупеха стъкла, събаряха каси...

Ако не сте били очевидци на подобна сцена, никога няма да успеете да си представите какво е това! Тези момичета бяха опасни! И все още са!

Не осъзнават, че биха могли да те наранят, независимо че постъпките им са предизвикани от любов. Намеренията им са добри, но аз мога да потвърдя и да докажа, че когато се нахвърлят върху теб, боли.

Страхуваш се, че ще бъдеш задушен или осакатен. Хиляди ръце се опитват да те сграбчат. Докато едното момиче ти извива китката, другото ти сваля часовника.

Дърпат косата ти, а това боли, сякаш те парят. Спъват се в нещо и тогава драскотините, с които те белязват, са ужасни. Аз все още си нося белезите и помня в кой град съм получил всеки от тях.

Отрано научих как да бягам през тълпите от момичета, струпани пред залите, хотелите, летищата. Важно е да помниш, че трябва да прикриваш очите си с ръце, защото по време на една такава бурно изразявана емоционалност момичетата може и да забравят, че имат нокти...

(...) Моята външност започна видимо да се променя около 14-ата ми година. Доста бързо израснах на височина... Трудно ми беше. Много отдавна всички ме наричаха "сладур", а сега...?

Заедно с поредицата останали изменения кожата ми се покри с пъпки, страхотен случай на акне... Изглежда, че върху всяка мастна жлеза има по една пъпка. И колкото повече се притеснявах от това, толкова по-лошо ставаше.

Тогава не осъзнавах, че всъщност и моят начин на хранене, с богата на мазнини храна, съвсем не допринасяше за подобрение на нещата. И... подсъзнателно започнах да изпадам в паника от всичко, което ставаше с мен и с моята кожа...

Моята външност започна да ме угнетява. Сега вече от опит знам как подобен случай на акне може да има опустошителен ефект върху една личност. Върху мен въздействието му беше така гибелно, че дори започна да се отразява на характера и на цялата ми индивидуалност.

Глава четвърта: Аз и Куинси** (от 19- до 21-годишен)

(...) Работата над "От стената" се оказа един от най-трудните периоди в живота ми въпреки крайния успех, на който албумът се радваше. (Първият му солов проект, излиза през август 1979 г., същия месец Джако навършва 21).

По онова време имах много малко близки приятели и се чувствах твърде изолиран. Толкова бях сам, че излизах да се разхождам из квартала с надеждата, че ще налетя на някого, с когото бих могъл да поговоря и вероятно да станем приятели.

Исках да срещна хора, които не знаеха кой съм аз. Исках да попадна на някого, който би станал мой приятел не само заради популярността ми, а защото ме е харесал и защото отй също се е нуждаел от приятел...

Успехът определено носи самота... Човек жадува за основните неща от живота. Научих се да се справям по-добре и вече не съм толкова депресиран.

Всъщност когато ходех на училище наистина нямах приятелка. Някои момичета ми бяха симпатични, ала ми се струваше доста трудно да се приближа до тях.

Чувствах се неловко, така и не разбрах защо, беше просто лудост. Имаше едно, с което станахме добри приятели, харесвах я, но... винаги се оказваше, че съм твърде смутен, за да й го кажа.

Първата ми истинска "среща" беше с Тейтъм О'Нийл***. Срещнахме се в един клуб на "Сънсет стрип", наречен "Он дъ рокс".

Разменихме си телефоните и често си звъняхме. Говорех с нея с часове: от улицата, от студиото, от вкъщи.

На нашата първа среща отидохме на прием в имението на Хю Хефнър, собственика на сп. "Плейбой", и прекарахме чудесно. За първи път през онази вечер в "Он дъ рокс" тя ми беше хванала ръката...

Вероятно този епизод не би означавал много за другите хора, но за мен той беше нещо сериозно. Тя ме беше докоснала...! Ето как аз чувствах тези неща.

И преди по турнетата са ме докосвали момичета, сграбчвали са ме, пищейки, зад живата стена на охраняващия конвой. Ала това беше различно - сега бяхме само двамата и така винаги е най-хубаво.

Дружбата ни се задълбочи в една истинска сърдечна взаимност. Аз се влюбих в нея, тя ме обикна и дълго време бяхме много близки. Но в края на краищата нашата връзка се превърна в едно добро приятелство.

Все още разговаряме от време на време. Досещате се, че тя е била моята първа любов - след Дайана.

Когато чух, че Дайана Рос се е омъжила, се радвах за нея, защото знаех, че това ще я направи щастлива... Уж исках тя да бъде щастлива, ала трябва да си призная, че хем малко ме болеше, хем малко ревнувах, защото винаги съм обичал Дайана и ще я обичам вечно.

Другата ми любов беше Брук Шийлдс. За известно време ние не на шега бяхме романтично привързани един към друг. Имало е много прекрасни жени в моя живот...

Лайза Минели е личност, чието приятелство винаги ще ценя. За мен тя е нещо като сестра в шоубизнеса.

С нея се събираме, за да си говорим за работата, с която сме просмукани и която се излъчва от порите ни. Сякаш и двамата спим, пием и се храним с разни стъпки, песни и танци. Когато сме заедно, винаги прекарваме добре. Обичам я.

Глава пета: Лунна разходка (от 21- до 26-годишен)

(...) Ако "Хотел на разбитите сърца" и по-късно "Били Джийн" представяха жените в неблагоприятна светлина, това не значеше, че с тези две песни излагам някакво лично становище...

"Не е моя любима" (Not My Lover) беше заглавие, с което почти свикнахме да наричаме песента "Били Джийн" заради възраженията, че хората може да направят паралел с голямата тенисистка Били Джийн Кинг.

Доста въпроси ми задаваха за тази песен, а отговорът е много прост - едно момиче, което твърди, че аз съм бащата на нейното дете, а аз защитава своята невинност, тъй като "хлапето не е мой син". Никога не е имало автентична Били Джийн (изключвам онези, които са се появили след песента).

Това е само пример. Момичето в този случай е обобщен образ от всички ония, които ни нападаха. Нещо подобно се беше случило на някои от моите братя. Това ме изумяваше... не мога да си представя измама за нещо от такава величина.

(...) Признавам, че обичам лансирането на модни новости, но никога не съм предполагал, че носенето на бели чорапи ще стане популярно...

Моето становище е да правя онова, което модата казва, че е забранено. Когато съм си у дома, не обичам да се обличам. Нося всичко, което ми е под ръка.

Мога да прекарам дни по пижама. Обичам меки фланелени ризки, стари пуловери и памучни панталони, семпли дрехи.

Глава шеста: Трябва ти само любов (от 26- до 30-годишен)

(...) От много отдавна сестра ми Джанет (Janet-Jackson.com) е моят най-добър приятел в семейството. Ето защо останах поразен, когато научих, че тя ни напуска и се омъжва. Ние с нея правехме всичко заедно.

Имахме еднакви интереси, еднакво чувство за хумор... Понякога си четяхме един на друг. Тя ми беше като близнак... За съжаление бракът й не трая дълго, но сега тя отново е щастлива.

Мисля, че женитбата може да бъде нещо прекрасно, ако и двамата се отнасят към нея почтено. Вярвам в любовта, при това - безусловно.

Как е възможно да не вярваш в нея, след като си я изпитал? Вярвам във взаимността. Зная, някой ден и аз ще намеря подходящата жена и ще се оженя.

Често си представям, че имам деца. Всъщност би било хубаво да имам солидно семейство - нали самият аз идвам от такова. В мечтите за голямо домочадие се виждам с 13 дечица.

(...) Обичам да бъда с деца. Те забелязват всичко, не са преситени, вълнуват се от неща, за които ние вече отдавна сме забравили да се вълнуваме. Те са толкова естествени и така непреднамерени. Обичам да бъда сред тях!

Вкъщи винаги има куп дечица, които всякога са добре дошли. Те ме изпълват с енергия, стимулират ме, достатъчно е просто да бъда около тях.

Във всичко се вглеждат с такава свежест в очите, с такава непредубеденост. Това е малка част от предпоставките, които правят децата градивни.

Те не са затормозени от правилата. При тях например невинаги е необходимо рисунката да бъде в средата на листа или небето да бъде синьо.

Те приемат хората с открита душа. Единственото условие, което поставят, е да бъдат обичани и всички да се отнасят честно към тях. Нима и ние, възрастните, не желаем точно това?

Ще ми се да мисля, че съм един импулс за децата, които срещам. Искам те да харесват моята музика. За мен тяхната преценка значи много повече от всяка друга...

Славно нещо са децата. Ако живеех само заради единствения аргумент да им помагам, то щеше да е достатъчен за мен. Малчуганите са удивителен народ. Чудесен!

* Moonwalk (от англ.: "лунна походка", "лунна разходка") - комплекс от движения в пантомимата, които в българската школа са известни под името "задна походка".

** Куинси Джоунс (QuincyJonesMusic.com) - един от най-известните продуценти на черна музика, работил по най-успешния албум на Майкъл Джаксън "Трилър" (1982 г.), както и за благотворителната му песен "We Are the World".

*** Тейтъм О'Нийл - най-младата носителка на "Оскар" ("Хартиена луна", 1973 г.). Дъщеря на актьора от "Любовна история" Райън О'Нийл; бивша съпруга на тенисзвездата Джон Макенроу, от когото има три деца.