ЕС: Бъдеща свръхдържава или плод на политически интриги?

Днешна Европа се интегрира. Подобно нещо не се случва за пръв път.

През първи век пр. н. е. се създава Римската империя, която подчинява повечето европейски народи.

След разпадането й на политическата сцена излиза Свещената римска империя на германската нация и тя обединява европейците отново. Това обаче не трае дълго.

Те за пореден път се изпокарват и се връщат към междуособните войни.

В началото на 19-и век Наполеон, сеейки смърт, твърди, че страстно желаел да превърне Европа в задружно и цивилизовано семейство, без граници и конфликти.

Изтощени сякаш докрай от войни и страдания, в края на столетието европейците отварят едни за други националните си граници и все по-тясно сътрудничат помежду си. Не успяват обаче да стигнат нирвана.

Вместо това през 1914 г. европейците слагат начало на най-кървавото клане в човешката история до този момент.

И още нестихнало ехото на Първата световна война, избухва поредната, още по-ужасна катастрофа - Втората световна. Победителите в тази война се заклеха не само да живеят в мир и съгласие, но и да създадат Европейски съединени щати. Обаче пак не успяха да съградят общ европейски дом:

идеологията раздалечи народите от континента

и ги изпрати в два антагонистични лагера - западен (демократичен) и съветски (комунистически). Страхът пред СССР и комунизма сплоти членките на западния лагер.

Но ето че изчезнаха и Съветският съюз, и лагерът му. Това веднага постави въпроса дали няма да се раздроби и западният лагер, щом вече не го застрашава предизвикателство от Изток.

Събитията от последните две десетилетия показват, че все още има стимули за интеграция. Насърчава я неотклонно нарастващата взаимна зависимост между държавите във всички сфери - от икономиката и екологията до борбата с тероризма и организираната престъпност.

Интеграцията създаде удобства, от които никой не иска да се откаже:

прозрачни граници, единна валута, по-разнообразни възможности за намиране на работа, за получаване на образование и т. н. На преден план отново излиза руският фактор.

Мнозина в Европа възприемат укрепнала Русия с растящите й амбиции за лидерство като потенциална политическа и икономическа заплаха, срещу която могат да се изправят само с общи усилия.

Нагласи, обилно подхранвани от новите източноевропейски членки на ЕС, дошли от съветския лагер. Плаши ги перспективата да живеят в съседство с могъща Русия самостоятелно, извън рамките на Запада.

В последно време на хоризонта се задава и китайската заплаха. Гигантският "дракон от Ориента" не само прогонва европейската продукция от световните пазари - той смила в безпощадната конкурентна борба цели отрасли от икономиката на Стария свят.

А също като икономическата, расте и военната мощ на Поднебесната империя.

За Европа е по-лесно да действа сплотено в отношенията със САЩ. Американците разговарят с Европейския съюз с по-голям пиетет, отколкото с отделни правителства.

А когато САЩ хлътват в някоя икономическа криза или правят гафове на международната арена, европейците, обединили усилия, с по-голяма леснина преодоляват последиците от тези катаклизми.

Има обаче и фактори, които забавят и ще продължат да забавят интеграцията на Стария свят. Най-очевидният са мощните институции, действащи в националните държави.

Обладани от инстинкта за самосъхранение, правителствата, парламентите, съдебните органи, въоръжените сили и специалните служби са

зациклили върху стремежа да бранят суверенитета на съответните държави.

Англичаните повтарят отново и отново, че никога няма да се откажат от своите прерогативи в сферите на финансите, отбраната и външната политика.

Останалите европейци може да не формулират позициите си тъй открито и безапелационно, но изповядват сходни възгледи. Освен държавните институции, има и общество, което трепери над своя език, култура, религия и традиции.

С една дума можем да наречем това национализъм, чиито позиции са доста силни фактически във всяка държава от континента.

По време на кризи национализмът стига до крайни форми, прераства в шовинистични настроения, които тласкат властите към протекционизъм, кара ги да се изолират от външния свят и да се разграничават от идеалите на Европейския съюз.

При това държавите са все тъй разделяни от историческата памет за минали конфликти и обиди. Французите боготворят Жана д'Арк, сражавала се с англичаните, Наполеон, воювал с цяла Европа, и Шарл де Гол заради съпротивата му срещу германското нашествие.

Англичаните, испанците, германците и италианците пък имат съвсем различни герои, прославили се по-специално в битки срещу французите.

Трудно е да се формира единна европейска идентичност,

щом се е натрупал тъй оплетен и противоречив исторически багаж. Ако пък вземем предвид значителните и все повече нарастващи общности на имигрантите от третия свят (мюсюлмани, будисти, анимисти и т. н.), формирането на единна европейска идентичност ще изглежда още по-нереално.

Не е лесно да открием общ знаменател и между днешните искания, интереси и позиции на европейските народи. С това многообразие се сблъскваме кажи-речи всеки ден. Европейските столици гледат по различен начин на войната в Ирак, на САЩ, Русия, Близкия изток и на стотици други големи и малки проблеми.

Стара Европа има много претенции към новата и обратното. На европейския континент е разпространена философията, според която е необходимо да се полагат усилия за разпадане на обширните и мощни европейски нации и обособяване на отделни региони - това се разглежда като условие за предстоящото федериране на Европа.

За модел често се сочи Швейцария

- малките размери на кантоните й гарантират истинска демокрация и правят страната успешна федерация. Първо обаче ще повторим, че нито една днешна европейска държава няма да склони доброволно и без ропот да се саморазпусне.

Второ, дори и да склони, как ще изглежда този процес? Различните региони и етноси ще започнат да делят помежду си граници, територии, земни недра, електроцентрали, светини и т. н.

Нещата надали ще се развият много по-спокойно, отколкото при подялбата на всичко това в Югославия или в Съветския съюз. Трето, дали след самата подялба отделните региони няма ще започнат да се държат като държави, сиреч пак да спорят, да се карат и да враждуват помежду си?

Само че държавите ще бъдат десеторно повече, отколкото са днес, а щом са млади и незрели, ще си създават взаимно към двайсет пъти повече проблеми.

Какъв е изводът от всичко дотук? По цял ред солидни причини интеграцията продължава; в обозрима перспектива обаче Европа няма да успее да се превърне в стопроцентова "свръхдържава" с единен суверенитет, идеология и геополитика.

Може да стане и нещо по-лошо - ЕС да се разпадне. Един китаец веднъж заяви: "Европейският съюз се крепи само на политически интриги, разигравани от малобройни френски и германски политически дейци". А китайците са хора прозорливи.