Кърт Вонегът - въпроси и отговори от архива на сп. "Плейбой"

Н а 11 април световните агенции оповестиха скръбната вест, че на 84 години е починал Кърт Вонегът - един от най-изтъкнатите сатирици, прочут с мрачното си чувство за хумор.

Наричаха го "съвременния Марк Твен" - с огромната си къдрава коса и пожълтелия от непрестанното пушене мустак той дори визуално напомняше видния си предтеча.

С произведения като "Кланица 5", "Закуска за шампиони", "Фарс, или Никога вече самота" и "Котешката люлка" Вонегът си осигури приживе място в класиката на американската и световната литература.

Голям приятел на "Плейбой", той неведнъж е давал интервюта за списанието. Компилация от тях българското издание публикува в майския си брой, за да отдаде почит на гениалния Кърт Вонегът.

- Kак е животът, г-н Вонегът?

- Слава Богу, повечето вече мина.

- Като оставим настрана, че ви носи прилични доходи, защо пишете?

- Мотивите ми са политически. Аз съм напълно съгласен със Сталин, Хитлер и Мусолини, че писателят трябва да служи на обществото. Имам обаче различия с тези диктатори относно как трябва да служи писателят.

Според мен писателите трябва - и биологически са - носители на промяна. Към по-добро, надявам се.

- Биологически?

- Писателите са специализирани клетки в социалния организъм. Те са еволюционни клетки. Човечеството се опитва да бъде нещо различно. Непрестанно експериментира със нови идеи.

Писателите са средството за въвеждане на новите идеи в обществото, а също така и средство да се реагира, символично, на живота. Когато обществото е в опасност, ние, писателите, трябва да бием тревога.

Относно изкуствата имам т.нар. "теория за канарчето в каменовъглената мина". Знаете, че миньорите вземат канарчета под земята, за да реагират на отровния газ, преди да са се отровили хората.

Хората на изкуството в САЩ реагираха по този начин на войната във Виетнам, сега и на войната в Ирак. За съжаление нищо не успяхме да постигнем.

- Кой ви повлия най-много за писателската кариера?

- Майка ми Едит Либер Вонегът. Тя произхожда от много заможно германско семейство, когато се омъжва за баща ми - скромен и беден архитект.

Състоянието на майка ми идва от бирената фабрика на семейството - "Lieber Lager Beer", по-късно преименувана на "Gold Lager Beer", след като спечелила златен медал.

Аз лично не съм я опитвал. Знам само, че е имала тайна съставка, която дядо ми и майсторът пивовар са слагали сами, без да ги види никой.

- А каква е била тя?

- Кафе. Благодарение на тази бира майка ми е едно от най-богатите момичета в околността. След като обаче идват с баща ми в Америка, състоянието се стопява при Голямата депресия.

Тогава майка ми започва да пише разкази за дамски списания, за да подпомага изхранването на нас, трите деца - имам по-големи брат и сестра. Тя бе изключително интелигентна жена, владееше немски и френски.

Беше добра писателка, но й липсваше талант за вулгарност, който се изисква, за да преуспееш в този тип издания. За щастие аз притежавам вулгарност в излишък и когато пораснах, осъществих мечтата й.

- Защо започнахте да пишете сатира?

- Хумористи обикновено стават най-малките деца в семейството, какъвто бях аз. Когато семейството ни сядаше на вечеря, единственият начин да привлека вниманието на останалите бе, като пускам майтапи.

Даже специализирах - слушах усърдно комици по радиото, научавах се да съчинявам и да разказвам вицове. И днес книгите ми не са нищо друго освен мозайки от вицове.

- Имате ли любим виц?

- Този ми хареса напоследък: един човек се подхлъзнал, полетял в пропаст, но в последния миг успял да се хване за тънка клонка. Отчаян, започнал да се моли: "Господи, помогни ми."

И внезапно чул гръмовен глас: "Човече, аз съм твоят Бог. Пусни клонката и аз ще ти помогна."

Човекът се огледал, погледнал надолу към ужасяващата пропаст и отново се провикнал: "А бе няма ли някой друг наоколо, с когото да говоря?"

- Вярвате ли в Бог?

- Семейството ми бяха атеисти, такъв съм и аз. Те вярваха в успеха на трудолюбивите хора и в братството на хората, затова се преселиха в Америка.

- Не смятате ли, че религията носи утеха на много хора?

- Да, разбира се. Идеята, че има Бог, е чудесна сама по себе си. Само че бих искал свещениците да лъжат малко по-убедително как трябва да сме честни и да се отнасяме братски един с друг.

Не съм чул нито една неделна проповед за вежливостта. Не съм чул свещеник да заклейми убийство. Не съм чул и неделна проповед против измамите в бизнеса. А има 52 недели в годината...

- Кой е прицелът за перото на сатирика днес?

- Тъпанарите.

- Малцина знаят, че в един момент сте работил и като дилър на автомобили...

- О, да, това е бизнес историята на века. През 70-те бях третият дилър на "Saab" в САЩ.

По това време беше много лесно да станеш дилър - трябваше само да заделя пари за пет автомобила и - готово. Но тогава "Saab" беше отвратителна кола и продажбите изобщо не вървяха.

Казвам, че е бизнес историята на века, защото за две години изгубих само 35 хил. долара. Мисля, че заради този мой провал шведите никога не ми дадоха Нобеловата награда.

- Как технологиите променят света?

- Днес сме наводнени от технологии, те са навсякъде около нас. Като си помисля, че навремето нямахме даже телевизия.

Днес телевизорът ни дава приятели и роднини под наем, и то доста приятни като хора. Още от дете човек заобиква хората на екрана - те са цветни, те му говорят.

Как да не се чувстваш обвързан с тези хора?! Събуждаш се например в три сутринта, не можеш да заспиш и хоп - щракваш едно копче и приятелите и роднините ти са в хола! И те харесват.

Чаровни са. Кой не би желал Реймънд да му е роднина? Това е нещо наистина значимо - да можеш да си взимаш приятели и роднини под наем за вкъщи.

- Как въздейства това на хората?

- Ами тези приятели и роднини под наем са доста по-добри от приятелите и роднините, които повечето хора имат. Това действа обезболяващо, утешително. Мнозина имат за приятели и роднини ужасни хора.

Но телевизията има и отрицателна страна - тя вкара войната в нашите домове и я направи приемлива. Хората гледат как пред очите им се избиват други хора и го смятат за нормално.

Когато аз тръгнах на война, имах две опасения ? първо, да не ме убият, и второ, аз да не убия някого. А представяте ли си днес амрикански пилот да се завърне от Ирак и да каже гордо: "Извадих късмет, не се наложи да убия никого"?

Телевизията ни е обезчовечила дотам, че това се смята за приемливо. Все едно да застреляш хладнокръвно хора, които се връщат от футболен мач в събота.

Отстрелваш от въздуха първата и последната кола от колоната, за да не могат да бягат, и след това се връщаш и изтребваш всички останали. Позор!

По време на обучението на офицерите от SS в Хитлеровата армия са ги карали да удушат коте с голи ръце. Днес телевизията прави същото с нас, без да се налага да душим котки с ръце.

- Какво ще кажете като родител - вие имате три деца и сте осиновили вашите племенници след смъртта на сестра ви?

- Да, така е. Най-важното нещо, на което един родител трябва да научи децата, е лицемерието. Само така те ще оцелеят в този свят. Трябва да бъдат любезни с хора, които заслужават презрение.

Децата забелязват това и се възмущават - тате, защо се отнасяш така добре с този лош човек? Това не е ли престъпление?

А ти му отвръщаш - млъквай, защото трябва да ядем. Това е един от най-ранните уроци на живота.

- По едно време ви обвиниха, че насаждате цинизъм у младите...

- Изнасях лекция в Библиотеката на Конгреса - това е все едно английската кралица да те покани в Бъкингамския дворец. Мислех си, че майтапите ми с правителството на САЩ се приемат добре от публиката - както винаги е било.

В един момент обаче в залата се изправи един младеж - по облеклото и акцента му бе ясно, че идва от Източна Европа. Явно бе изкарал отвратителни години при комунизма.

И той ми каза: "Какво право имате като лидер на младите хора да говорите така лошо за най-великата нация в света?" Аз се вцепених и не можах да отвърна нищо. Толкова се засрамих, че веднага напуснах сцената.

- И доста време след това не изнасяхте лекции...

- Да, но въпреки всичко САЩ са си една лайняна държава!

- Дали за това е виновна телевизията, или просто на хората им е втръснало от политиците?

- На хората вече не им пука. Много от нас още от най-ранна възраст имат здрави етични инстинкти и проумяват, че всичко което ни се говори от политиците, е пълна глупост. И сме фаталистично убедени, че политиците ни са продажни.

Днес в Америка има две големи политически партии - Печелившите и Губещите. В партията на Печелившите са демократите и републиканците, в Губещите сме всички останали.

- Какво бихте променили в правителството, ако имахте власт?

- Щях да назнача министър на бъдещето. Защото в момента всичко се прави ден за ден, сякаш утре след нас няма да има никой. Не се мисли за децата и внуците ни.

Източваме петрола от земята като невидели. Не си даваме сметка, че съвсем скоро той ще свърши. И какво ще правим тогава? Ще спрат коли, камиони, фабрики.

Ние сме една цивилизация, зависима изцяло като наркоман от някакви си въглеводороди. Тровим въздуха, причиняваме затопляне. Това трябва да се промени, правителствата да заделят много повече средства за намиране на други източници на енергия.

- В много от книгите си пишете за края на света. Наближава ли той?

- О, за първи път предупредих за тази опасност в предишно мое интервю за "Плейбой" преди доста години. Никой обаче не реагира - явно повечето хора гледат снимките в "Плейбой" и не четат статиите (смее се).

Моята теза е, че след всичко, което сме причинили на тази планета: гладиаторските битки, инквизицията, гоненето на вещици, двете световни войни, холокоста, атомните бомби при Хирошима и Нагазаки, войните на Балканите - тази планета просто иска да се отърве от нас, хората.

Това е защитна реакция на планетата. Затова вече има бактерии, устойчиви на антибиотиците, нелечими болести като СПИН - планетата не ни иска повече. Или вземете за пример зачестилите урагани и природни катаклизми напоследък - всичко това е защитна реакция.

Хората сме ужасни животни. Чували ли сте онази тъпа песен на Барбра Стрейзънд "Хора, които се нуждаят от хора, са най-щастливи на света". Явно се говори за канибали (смее се).

Ужасни животни сме хората и много особени при това. Всички останали животни се бият и избиват за оцеляване. Само ние го правим за удоволствие.

Ето, тук имам проблем с дарвинизма. Ако еволюцията и естественият подбор целят оцеляване, защо не поумняваме с годините, а само ставаме все по-опасни и опасни?

- Ако трябваше да напишете епитафия за Земята, каква щеше да е тя?

Щях да издълбая на стената на Гранд каньон с големи букви: "Добрата стара Земя - можехме да я спасим, ако не бяхме толкова алчни и мързеливи". Като дойдат след години ония с летящите чинии, да го прочетат.

- Четете ли съвременни автори?

- Вижте, писателите не сме като лекарите. Не се налага да четем най-новите неща в професията, за да сме в час. Чета Ницше.

- Критиците смятат, че сте прототип на героя ви Килгор Траут от "Закуска за шампиони"?

- Така е - той също е един вид Христос. Не го разпъват на кръст, но за да ни пречисти от нашите грехове, той живее живот, който не си струва да живееш.

- Защо създадохте Килгор Траут?

- Представа нямам. Винаги съм твърдял, че кариерата ми прилича на спускане със ски - нямаш никакво време за мислене. Е, някои колеги се радват на добре обмислена литературна кариера, но моите книги за прекалено лични за такова нещо.

В една от книгите си убивам Траут. Бих убил и себе си, но нямам сили за това.

- Смятате ли, че сред векове, ако Земята все още съществува, някъде между Шекспир и Бетовен ще са наредени и книги от Кърт Вонегът?

- Спомням си, когато бях пиар за "Дженерал електрик". Работех с един човек, който наскоро се бе оженил и чакаха дете. Тогава от фирмата ни предложиха с намаление осигуровки - живот, здравна и т.н.

Аз премислях и се консултирах с него: Ти, питам го - ще сключиш ли застраховка "Живот"?

Той ме изгледа и учуден отвърна: "Какъв смисъл има?! Аз ще съм умрял и изобщо няма да ми пука за нищо."

- Изглеждате убеден, че няма живот след смъртта. Но не ви ли допада идеята?

- Ами, да. През живота си съм срещнал много интересни хора, които впоследствие са починали. Бих желал да ги видя отново - бойните ми другари от войната, съквартирантите от колежа, брат ми, сестра ми.

Но от друга страна, те сигурно си мислят, че на онзи свят най-после са се отървали от моите стари истории, които непрекъснато им разказвах. Не ми се иска да им досаждам отново (смее се).

- Има един японски филм, наречен "Живот след смъртта" - трябва да си изберат един-единствен спомен от живота, който впоследствие непрекъснато ще изживяват. (...) Ако вие трябваше да изберете един спомен, кой щеше да е той?

- (Мисли дълго) Мисля, че това е моментът, в който вършех всичко както трябва и не можех да бъда критикуван за нищо. Беше по време на Втората световна война.

Валеше сняг, но всичко бе черно. Возехме се на камион. Бойните ми другари бяха около мен. Пушката беше между коленете ми, каската - на главата ми.

Бях готов за всичко. Бях на мястото си. Това е моментът. Това трябва да е...

- А как искате да ви запомнят хората?

- Вижте, знам само, че не искам децата ми да казват за мен това, което аз казвам за моя баща: "Той беше голям шегаджия, а толкова нещастен човек".